БОГОМИЛСТВОТО

 

Най-ранното безспорно свидетелство за появата на  богомилството е отговорът на константинополския патриарх Теофилакт Лакапин (933-956), открит в Амброзианската библиотека в Милано, на второто писмо на цар Петър (927-969). Първите стъпки на новото учение, регистрирано близо век след значителни езическо-християнски конфликти в държавата, са неизвестни. През Х в. богомилството вече е организирана  и разпространена ерес в България  със собствено учение и цели, утвърдило се в много комплицирана религиозна атмосфера  -  византинизация на църковния живот, възход на монашеството, силни езически останки и засилена еретическа агитация.

В посланието си до българския цар, възхваляван като „учител на православието”, „твърд камък на вярата Христова” и т.н., патриархът го съветва да „изгори горчивите и зли корени” на тази „змиевидна и многоглава хидра на безчестието”  и му изпраща списък с анатеми, две от които, очевидно,  се отнасят до новите еретици -  богомилите. Едната заклеймява умерената им дуалистична доктрина, че дяволът е създател  и властващ над света на материята, а другата осъжда учението им за отричане на брака и създаването на потомство. Според тогавашния константинополски патриарх, ереста е смес от „манихейство с павликянство” и нейни привърженици са отметнали се, явно или скрито,  от православието български свещеници и миряни. Теофилакт Лакапин препоръчава на българския цар на по-малко провинилите се да наложи епитимия, а разпространителите на ереста да бъдат анатемосани.

 

Още при управлението на Борис І Михаил (852-889) и на цар Симеон (893-927) представителите на различните дуалистични учения са много активни. През 759г. павликянски колонисти навлизат за първи път на Балканите, заселени от император Константин V Копроним (741-775) в поразената от чума Тракия. Не е невъзможно някои сирийски еретици – масалиани да са преселени заедно с павликяните на Балканите. Преди тях, в началото на века, в тогавашна България намират убежище и юдаисти след антиеврейските гонения на императора-иконоборец Лъв ІІІ Сириец (717-741). Петър Сицилийски, който през 870 г. е пратеник на Василий І (867-886) при Хризохир (Златоръкия), командващ павликянската крепост Тефрика (дн. Дивгири, Турция), пише, че към 870г. павликяните организират нови мисии, за да подсилят колониите си на Балканите.

Към средата на ІХ в. в езическата  българска държава се озовава и един известен „манихей и магьосник” Теодор Сантаварин, епископ-влъхва, за когото легендата разказва, че имал огромно влияние върху Василий І Македонец (867-886) и успял да го настрои срещу сина му Лъв VІ Философ (886-912).

Съвременникът на цар Симеон -  Йоан Екзарх Български на няколко места в съчиненията си изрично отправя тежки укори към манихеите и езичниците, останали такива и след  кръщението на Борис І. Д. Ангелов  смята, че алюзията за манихеите  в трактата на Йоан Екзарх се отнася за павликяните или за техните мисионери в България, а Йордан Иванов ги свързва с богомилите.

В първата част на „Беседа на недостойния презвитер Козма срещу манихеите”, написана в Преслав през Х в., се твърди, че еретиците не признават Стария завет и Мойсеевите закони; осъждат преклонението пред иконите и мощите на светците; отхвърлят църковната йерархия и церемонии; наричат християнския кръст „Божи враг”; охулват Дева Мария с „оскърбителни думи”; смятат Йоан Кръстител за предтеча  на Антихриста; отдават се на краен аскетизъм -  въздържание от месо, вино, брак; учат последователите си да не се подчиняват на царя и болярите. Според презвитер Козма, те са по-лоши и от демоните, защото демоните се боят от кръста, а манихеите „сечали кръстове, за да си правят с тях оръдия”.

Написаното от преславския презвитер за умерената дуалистична доктрина на богомилите се различава от по-късните сведения на Евтимий Зигавин и Михаил Псел. Според презвитер Козма, те смятали сатаната за по-малък син  на Бог-Отец. По онова време, разбира се,  никой от хронистите и еретиците не е използвал названието богомили , нито термина „дуализъм”. Той е въведен от Томас Хайд през 1700г. за описание на религиозни системи като манихейството, които представят Бог и Дявола  като две съществуващи начала.

 

 

Православните авторитети определят богомилската доктрина различно: като смес от манихейство и павликянство; от павликянство и масалианство или от манихейство и масалианство. Различни  мнения има и в науката. Според някои изследователи, богомилството е пряко продължение на стария манихейски дуализъм (Шаренкоф), други смятат, че произлиза от масалианството (Геслер), трети намират пряко влияние на павликянството (Рънсиман). Оболенски го разглежда като павликянско-масалианска смесица, Лус вижда в него продължение на старите ереси в Анатолия,  по-специално на антинганите, а Сьодерберг подържа тезата за преобладаващи гностични елементи.

Безспорно е едно -  при търсенето на корените на богомилството е невъзможно да се игнорират предхождащите го ереси и ранни християнски учения с техните езотерични традиции. Езическите вярвания и влиянията на разпространяваните в източното средиземноморие апокрифни съчинения от античността също са важен фактор. Въпросът за точния характер и пантеон на старата българска религия е дискусионен, но несъмнено в архитектурата и изкуството преобладават зороастрийските традиции (ранни ирански и от късния сасанидски период), които отговарят на определени верски представи. Някои арабски автори наричат българите  „маги” и ги свързват със зороастризма.

 

 Манихейството, създадено от вавилонския пророк Мани (216-276), е единствената универсална религия, смятана в продължение на векове за най-опасния противник на християнството. Мани твърди, че неговата сложна дуалистична система представлява сърцевината на всички религии и лежи в основата на ученията на Заратустра (Зороастър), Буда и Христос. Вавилонският пророк разглежда духа и материята, светлината и мрака като изначално съществуващи антагонистични принципи, чието постоянно противоборство очертава три основни епохи в хода на грандиозната космическа драма.

Оформянето и ранното развитие на дуалистичната му доктрина, която той нарича „Религия на светлината”, е тясно свързано с възхода на иранската династия на Сасанидите и мощното възраждане на зороастрийския етическия дуализъм по време на управлението им. В зрелия си вид учението на Мани, провъзгласил се за вестител на третата, последна епоха и наричащ себе си „Апостол на светлината”, включва елементи на гностицизма, зороастризма, юдаизма, християнството и Махаяна будизма.

Мани създава и своя „Църква на светлината”, която по-късно служи като модел на различни организирани еретически общности. В „Църквата на светлината” има две ясно разграничени групи -  избрани и слушатели. Избраните трябва да посветят живота си на освобождаване на елементите на светлината от оковите на материята, обвързани са със строгите правила за „трите печата” (на устата, на ръцете и гърдите), които им налагат вегетарианство, забрана за богохулства, сексуални контакти и  физически труд. Слушателите могат да притежават собственост, да се женят, но следва да се въздържат от създаването на потомство и с труда си са длъжни да осигуряват живота на избраните, които ежедневно са заети с книжовна дейност и мисионерство. „Църквата на светлината” има следната йерархия: archegos (от. гр., глава) който е  наследник на Мани; 12 апостоли (учители); 72 епископи (дякони), 360 старейшини (презвитери).

 

Манихейството бързо се разпространява в Азия и Европа благодарение на изключително гъвкавата си мисионерска стратегия, която приспособява учението към всяка местна религиозна традиция и терминология. В Сасанидски Иран зороастрийските маги успяват да издействат смъртна  присъда на Мани и последователите му са подложени на безмилостни гонения. През  302 г. Диоклециан (284-305) с декрет инкриминализира манихеите, които са обвинени, че внасят разрушителни и подривни практики от традиционния римски враг - Персия. В законодателство от негово време, „отблъскващи[те] практики” на манихейството са  свързани с преследваната още от ранната античност от римското право злосторна магия (maleficium). Всички по-късни законови и теологични осъждания на дуалистичното учение на Мани съдържат компоненти от Диоклециановото антиманихейско законодателство.

С имперски декрет от 372г. учението на Мани е забранено. В указите на Теодосий Велики (372-395) са предвидени изключително сурови наказания за манихеите, арианите и езичниците. Анастасий (491-518) постановява срещу манихеите да бъдат издавани смъртни присъди. Юстиниан Велики (527-565) започва управлението си с указ, предвиждащ смъртно наказание за манихеите и предприема религиозен поход срещу „Религията на светлината”, разгърнал се в масово преследване и екзекуции. Към края на ХІ в. и  началото на ХІІ в. с подема и разпространението на ересите,  се регистрира и своеобразно възраждане на строгите законодателни мерки от времето на Теодосий  и Юстиниан и утвърждаване на концепцията, че ереста е измяна на Бога, която следва да бъде наказвана със смърт.

Терминът „манихейски”, визиращ всякакви дуалистични или еретични християнски сектанти, се налага в светското и църковното законодателство и се използва в обвиненията самостоятелно или в комбинация с обвинение в злосторна магия (maleficium) .

Отците на ранната християнска църква описват дуалистите-еретици като недостойни хора, които се занимават със злосторна магия. Климент Александрийски (ок.150- ок. 215) твърди, че те са безнравствени и се отдават на  безразборни оргии;  в трактата си „Против еретиците” Ириней Лионски (135-202) пише, че гностиците-карпократиани  се занимават с магия, призовават духове, предизвикват сънища и пр. Св. Августин Блажени (354-430), един от най-авторитетните християнски теолози, който девет години е бил със статут на слушател в „Църквата на светлината” , приписва на манихеите сексуални прегрешения,  дори тайни детеубийства.

Ранната християнска църква третира проблемите  на ересите и магията главно съобразно изложеното от Тертулиан (ок. 160-225), Йероним (ок. 342-420) и Августин, но при формирането на антиеретическия стереотип на описание съвременните изследователи откриват и редица заемки от „Истории” на Тацит (ок. 56 -117), който се позовава на още по-стари автори като Апион (20г. пр.Хр. – 45/48 г. пр. Хр.).  В наложилия се през средновековието стереотип на описание са ясно различими следните компоненти: богохулни учения и практики на тайна секта, въвличаща заблудените от нея в магически, еротични и смъртоносни ритуали.

 

Павликянството, регистрирано през VІ в.  В Армения, която от 389г. е разделена между Византия и Сасанидски Иран, се смята за продължение на традиционното манихейство. В Армения павликяните са обвинявани във връзки със „слънцепоклонниците” - зороастрийци и придържане към зороастрийски обичаи. Няма еднозначен отговор въпросът дали павликяните са били дуалисти от самото начало или по-късно са приели радикалната доктрина, но надделява мнението, че първоначално са били адопционисти, тоест смятали са, че Христос не  е син на Бога, а е осиновен от Бога по време на кръщението си. Петър Сицилийски, византийски хронист на павликянството, смята, че оформянето на павликянството като християнски дуализъм се дължи на Константин от Мананали, действал по време на управлението на Констант ІІ (641-668). На Мананали павликянството дължи първата версия на своя канон, включващ четирите евангелия и посланията на св. Павел. Във всички по-късни византийски съчинения павликяните са описани като безспорни манихеи, вярващи в злия създател на материалния свят и добрия Бог на бъдещия свят. Обвинявани са и в докетизъм, тъй като приемали инкарнацията на Христос за илюзорна и почитали Дева Мария като „небесния Йерусалим”, не като негова майка.

Павликянството се разпространява в Източната Римска империя към средата на VІІ в. и близо три века създава проблеми, включително военни, на светските и църковни власти в империята.

Императорът-иконоборец, Константин V Копроним (741-775), който започва девет последователни войни, за да завоюва Дунавска България, е заклеймяван от противниците си иконофили като павликянин и манихей, дори като самия Мамон (Дявол).

За разлика от традиционната манихейска църква, в павликянската няма разделение на избрани и слушатели, но следването на „тайна и устна традиция на посветените” в нея е изрично подчертано от Д. Оболенски.

 

Масалианите или молещите се хора, наричани още евхити (от гр.) и ентусиасти, са антиклерикална християнска секта, чиито учения са недостатъчно познати. Според някои изследователи масалианството се е зародило в Североизточна Месопотамия към края на І в., други отнасят началото му към по-късен период. През  ІІІ-ІV в. навлиза по-дълбоко в Мала Азия и е активно до VІІ в. След това, чак до ІХ в., когато прониква в България, липсват сведения за него, но от Х в. то се асоциира с богомилството.

В основата на масалианските вярвания е заложен особен тип антропологически дуализъм, според който още от раждането във всеки човек живее демон. Демонът не може да бъде изгонен чрез християнското кръщение, а само посредством продължителни молитви и духовно кръщение чрез огън. Масалианите вярват, че след продължителен период на аскетизъм и непрестанни молитви се достига до пълно безстрастие, демонът е в невъзможност да обитава повече човешката душа и тя може да се превърне в съсъд на Светия дух и да съзерцава Троицата: Отец (властва на надземното царство), Сина (властва над небесната сфера) и по-стария син, който владее този свят. Масалианската троица произтича от учението за двете начала на Мани, към което те добавят трето. Със Светия дух в душата, масалианският мистик става безпогрешен и може да се завърне  за живот в „този свят”, без аскетични ограничения. Учението и практиките на масалианите се разпространяват главно в манастирите.

Безспорният авторите по история на източните религии Робърт Занер подчертана изрично „извънредно точните съответствия между масалианските и зурванистките вярвания” .

 

Зурванизмът   се развива като течение на зороастризма през средния или късен Ахеменидски период в Западен Иран и е особено влиятелен в персийските  владения на Мала Азия. Според зурванистките вярвания Ормазд (Доброто начало) и Ариман (Злото начало) са братя близнаци, синове на върховния Бог Зурван, смятан и за Бог на времето, а по-късно и на съдбата. В късния зурванизъм съдбата на света и на човека се приема като предопределена от космическия конфликт между дванадесетте зодиакални знаци, предвождани от Ормазд и седемте планети, начело с Ариман, които потискат света и го обременяват със злина и смърт. Зурванистката школа приема, че Зурван е създал два елемента -  мъжкото начало на огъня и женското начало на водата, асоциирани съответно със Светлината и Мрака. От началото на Сасанидското управление  зурванистката форма на зороастризма има няколко периода на преимущество пред класическия зороастризъм.

 

Антинганите са загадъчна юдаистична секта, действала в анатолийските райони и главно във Фригия, за която има изключително оскъдни данни. Известно е, че спазвали шабата и го съчетавали с различни тайни обреди, астрологически и магически вярвания. В някои хроники се твърди, че императорите Никифор І Геник (802-811) и Михаил ІІ (820-829) са прилагали гадателските и магически знания на антинганите. В Продължители на Теофан за Михаил ІІ -  потомък на юдео-християни от Аморион, Фригия,  се подчертава, че е отраснал сред тези сектанти. Някои изследователи свързват еретиците-антингани с богомилите.

 

Гностицизмът е осъден на Никейския събор от 325г. Според главния гностически възглед злината на света се определя от злината на неговия създател. Откриването на коптската библиотека от тайни гностически текстове при Наг-Хамади (Хенобоскион) в Горен Египет през 1945г.  дава ясна представа, че въпреки  различията между отделните гностически школи, всички те идентифицират Демиурга на материалната вселена  с Бога (Яхве) от Стария завет, създал несъвършено и зло творение, когото противопоставят на истинския, но далечен и непознат Бог.

За ранната църква гностическите секти са форма на християнска ерес, приели и доразвиващи езотерични традиции, но през средновековната епоха привържениците на гностицизма се третират от църквата и светските власти като опасни еретици.

В съвременните изследвания на гностицизма се застъпват различни мнения за същността му. Гностическите школи използват месопотамски, египетски, ирански, еврейски,  християнски и други традиции, за да изградят базовите си митове, свързани  със Сътворението на света, мисията на Христос, теориите за завръщането на душата в духовния й дом и пр.

Гностицизмът, подобно на орфическо - питагорейската религиозност, разглежда душата като изгнаник в тялото, божествена искра, „скъпоценна перла” слязла в порочния материален свят, която може да бъде освободена единствено чрез посредничеството на gnosis -  просветляващо познание на божествените тайни, върху което всички гностически школи поставят особено силно ударение.

Гностиците подържат тезата, че божествената същност е разпределена неравномерно между хората и някои школи приемат тристепенно  разделение на човечеството: просветени гностици, наричани пневматици, съвършени или избрани, защото притежават духа (pneuma) ; психици, които притежават душа (psyche), но им липсва дух и затова те не могат да постигнат пълно спасение и хилици, които са обречени да останат в плен на материята. На тези три степени съответстват три типа „църкви” : ангелска, психична и земна.

Гностицизмът е по-разпространен в източните части на средиземноморието и възходът му съвпада с мощното навлизане на митраизма в Римската империя. Според някои учени, митраизмът е западно съответствие на гностицизма, но твърдението им се смята за спорно.

 

Ранното християнство извлича поредиците си за ангели и дяволи от противоположните  йерархии на благодатните духове (Амеша Спента) и злосторните деви в зороастризма, от който преди това заимства и апокалиптичният юдаизъм от І в. Опозицията между архангел Михаил и Сатаната е залегнала в Откровение на св. Йоан, където ангелското войнство, предвождано от Михаил влиза в битка с „древния змей”, „наричан дявол и Сатана, който мами цялата вселена” ; пак Сатаната, според св. Йоан, се вселява в Юда Искариотски по време на Тайната вечеря и го потиква към предателство. Св. Матей описва Сатаната като „бесовски княз”, а св. Павел го нарича „княз на въздушната власт,  сиреч на духа” ( Ефесяни, 2: 2).

В ранните етапи на нормативната християнска сатанология дяволът е създаден от Бог ангел, но е паднал  поради своята гордост, завист и свободна воля.  Ориген (ок.185-254) проповядва, че  окончателната победа над сатаната ще доведе до разрушаване на безбожната му природа,  първоначалната му ангелска същност ще възкръсне, той ще бъде спасен и ще се завърне в Лоното Божие.

Противоречивите ранни практики на християнското кръщение -  с вода или чрез полагане на ръце - първоначално имат еднакво символно значение на необратимо прекрачване на праг, макар по-късно между църквата и еретиците да се водят ожесточени спорове по този въпрос. Тертулиан (150-230) нарича водата „седалище на Божествения дух” и пише, че „Чрез кръщението [с вода] човекът си възвръща приликата с Бога.”.  Друг ранен християнски автор, Йоан Златоуст (349-407) обяснява  символичната многозначност на кръщението така: „То  представлява смъртта и погребването,  живота и възкръсването… Когато потапя глава във водата като в гроб, старият човек е залят, погребан изцяло,  а новият човек се появява веднага щом излезе от водата.”.

Ранната църква е толерантна към редица наследени езически традиции и практики. Така например, папа Либерий (352-366), съобразявайки се с езическите календари и култове по време на зимното слънцестоене и много силния по негово време митраизъм, през 353г. въвежда честването на Рождество Христово в навечерието на 25 декември, защото в онези векове зимното слънцестоене е било на 24 декември.

През 431 г. на събора в Ефес Дева Мария е обявена за Божия майка. Най-авторитетните историци на религиите виждат в този акт християнизиране на силните антични култове към Богинята. Представителите на различни психологически школи го оценяват високо и са единодушни, че с Образа на майката (Дева Мария) се засилва чувството за тъждественост, докато Образа на бащата (Бог Отец) е свързано отделянето.

 

Седемте големи вселенски събори до голямата схизма Изток-Запад през 1054г. са свиквани от императори. Веруюто, прието на Никейския събор от 325г. и потвърдено от Първи Цариградски събор от 381г., е съставено от младия, деветнадесетгодишен дякон Атанасий от Александрия. Оттогава с особена острота продължава главният спор вътре в християнската църква за въплъщението и природата на Христос и ожесточеното на моменти противопоставяне на църквата и ересите по въпросите за естеството на света и на човешката природа.

В нормативното християнство се утвърждава библейският възглед, че свободната воля на Бога предхожда вселенския ред, без самият Бог да е ограничен от някакви закони. Той сътворява света чрез словото, което е равнозначно на раждане. Джоузеф Кембъл анализира в детайли един египетски мит от 2850г. пр. Хр., в който сътворението също става по силата на произнесената дума. Бог, според ортодоксалното схващане,  е създал света, който е нещо отделно от него и затова той по никакъв начин не се съдържа в творението си или в каквато и да е негова частица. Бог е непознаваем, трансцендентен. Затова тайната на съществуванието стои отвъд човешкото познание, мисъл, зрение и т.н. Божието творение е осквернено от сатаната, който подтиква първите хора към неподчинение на Бога и след грехопадението те се движат в една спирала от грехове, подбуждани от сатаната и неговите помощници. Светът ще бъде спасен и пречистен от Второто пришествие на Христос, който е единосъщен с Отца. Това принципно ортодоксално схващане  и седемте тайнства, утвърдени от църквата (кръщение, миросване, причастие, изповед, свещеничество, маслосвет, венчание) категорично се отхвърлят от всички еретически и дуалистични общности, включително от богомилството.

 

За живота и личността на поп Богомил, смятан за създател и „кръстник” на богомилството,  не се знае почти нищо. Стивън Рънсимън го определя като  „най-значителният еретически водач през цялото Средновековие”.  Около името на българския свещеник-еретик има много спорове. В изследването си за богомилството акад. Йордан Иванов изрично отбелязва, че личното име Богомил е било разпространено в България и преди времето на цар Петър. Й. Иванов  цитира списък с имена в Чивидалското евангелие, където между записаните през 869г. българи фигурира името Богомила. Някои изследователи приемат, че името на размирния свещеник има преносно значение : превод от гръцкото Теофил (Богу мил), други го тълкуват като „достоен за Божията милост”, „този, който се моли на Бога” или „който моли за Божията милост”. Тадеуш Сулимирски  допуска, че „Богомил” може и да не е използвано като лично име, а като титла, означаваща достигането на висок духовен сан.

В „Синодик на цар Борил”  са записани две анатеми, свързани с поп Богомил: (39) „На поп Богомил, който при българския  цар Петър възприе тази манихейска ерес и я разпространи в българската земя, като прибави и това, че Христос Бог наш се е родил от светата Богородица и приснодева Мария  само привидно и привидно е бил разпнат, а възприетата плът я възнесъл и я оставил във въздуха, нему, на неговите минали и съществуващи  понастоящем ученици, анатема.”; (111) „На триклетия Богомил и неговия ученик  Михаил и Теодор, и Добре, и Стефан, и Василий и Петър, и останалите негови ученици и единомишленици, които бледословеха, че Христовото въплъщене е станало само привидно, а не че е приел плът от светата и пречиста наша  владичица Богородица, на тях всички анатема!”.

Някои историци идентифицират поп Богомил с друг загадъчен свещеник -  поп Йеремия, но надделява мнението, че поп Йеремия  е по-млад съвременник на поп Богомил, живял и развивал дейност през втората половина на Х в.  Йеремия се приема за автор на компилацията „Повест за кръстното дърво” - съчинение с по-остро противопоставени антагонистични начала.

Васил Пундев прави опит да свърже появата на богомилството и създаването на доктрината му с по-младия брат на цар Петър, княз Венеамин (Боян). Безспорно, българският княз е една от най-известните  окултни фигури през Средновековието.  За него има извънредно оскъдни данни в изворите. Епископът на Кремона Лиутпранд (920-970) пише, че Боян бил много вещ в магията и „дотолкова я изучил, че можел да се превръща от човек на вълк и на всякакъв друг звяр.” Сведението на Лиутпранд може да се разглежда като отглас от неизкоренените по онова време в Българското царство шаманистични традиции и техният изконен познавач - „царствен маг по кръв”, но също като традиционно за средновековната епоха описание на образа на мага – високопоставена фигура в държавата, учен или книжовник, нечестив чудотворец, съперничещ на чудесата на светците. Има изследователи, които отъждествяват Боян с „Боян Магесника” от руските билини (устни народни епически поеми). Наличните данни сочат, че в най-близкото семейно обкръжение на цар Петър е имало остри религиозни противоречия не само с брат му княз Боян, но и с другия му брат княз Иван, за когото в изворите е записано, че продължавал да се облича в „къса българска дреха” и да се държи предизвикателно към наложените византийски порядки и мода в царския двор.

 

През средновековната епоха богомилите са били наричани различно. Първият, който използва това наименование, е византийският богослов Евтимий Зигавин (ХІ-ХІІв) в „Опровержение на богохулната и многообразна ерес на безбожниците масалиани, рундети и богомили, наричани още евхити, ентусиасти и маркионисти”, а в глава 27 на трактата си „Догматическо всеоръжие” Зигавин дава ценни сведения за богомилската доктрина, както я излага пред император Алексий І Комнин  (1081- 1118) прочутият богомилски водач Василий Врач (? – 1118).

Близо половин век по-рано, Евтимий от Акмония, монах в манастира „Св. Богородица Периблепта” в Константинопол в дълго писмо излага разпространението на ереста на фундагиагитите (в превод „торбеши”), както са наричани богомилите в Мала Азия и по-специално в областта около Смирна (дн. Измир).  Евтимий посочва за техен водач Йоан Чурила и негови сподвижници бившата му съпруга и мъж на име Рахей. Монахът предупреждава, че заразната им ерес е проникнала в манастирите и има привърженици не само сред монасите, но и сред свещениците. С опасното учение били заразени и цели селища.

След българо-византийския двубой (971-1018) богомилството прониква във Византия. Разпространението му е свързано както с масовото преселване на население -  практика на Йоан Цимисхий (969-976) и Василий ІІ (976-1025), така и с постъпването на българи на византийска служба, включително на цели бойни отряди. Д. Оболенски и други смятат, че по време на войните с Византия цар Самуил (997-1014) толерира богомилите. В съчинението си „История” Яхия Антиохийски твърди, че Василий ІІ искал да прекрати българо-византийската вражда чрез сключването на династически бракове и някои историци свързват проникването на богомилството във византийския царски двор чрез наследниците на т.нар. Комитопули. Действително, по-малко от век след като Василий ІІ одобрява тези бракове, вече се пише, че богомилството е засегнало „знатните фамилии” в Константинопол.

Византийският поет Йоан Геометър (Х) в. свързва възхода на Ароновци с появата на комета през 968г. В Български апокрифен летопис (Хв.), в който има ясно отчетливи богомилски влияния, Комитопулите са наречени „царствените синове на пророчицата вдовица” и позовавайки се на подобни сведения някои учени продължават да твърдят, че цар Самуил е имал тежнения към богомилството, въпреки че по време на управлението си е построил много църкви.

В началото на ХІ в. богомилството вече е пуснало дълбоки корени в районите на Западна Анатолия  и по-специално в древното огнище на ереси -  Фригия. Към 1062 г. се появява в Атина, регистрирано е в района на Лариса и към ХІІ в. се е закрепило здраво в Константинопол.

Истински религиозен поход срещу ересите предприема Алексий І Комнин (1081-1118). Дъщеря му, Ана Комнина (1083-1148) в произведението си „Алексиада”, възхищавайки се от защитата му на християнството и църквата,  пише: „Той ловко възвърна  към нашата православна вяра  цели градове и области, където бяха смесени най-различни ереси”. Заслугите на императора  в това отношение били толкова големи, че според нея, той заслужавал да бъде наречен „тринадесети апостол. Макар някои да отдават тази чест на Константин Велики, аз мисля, че Алексий трябва да се нареди наравно със самодържеца Константин…”  Византийската писателка определя богомилството като смесица от „две най-противни и най-долнопробни учения, познати от по-раншните времена -  манихейското, така да се каже, нечестие, което наричаме и павликянска ерес и масалианското безсрамие”. За богомилския водач във Византия тя пише: „(Някакъв монах Василий, човек много ловък в разпространяването на богомилското нечестие, имал дванадесет ученици, които наричал и апостоли, а бил привлякъл и няколко ученички, жени злонравни и зловредни. Той разпространил злото навсякъде.) И злото като с огън унищожи много души.”

Комнина прави словесен портрет на богомилите и на водача им Василий, съотв.: „Човек не би могъл да види между богомилите коса, вчесана по светски,  злото се крие под власеница и качулка. А богомилът е мрачен, с лице , покрито до носа, върви наведен и мърмори, но вътрешно е вълк неукротим.” ; „ И ето, открива се главният служител на Сатанаил Василий, с монашеско облекло, с изпито лице, без брада, висок на ръст (много ловък в разпространяването на безбожието)”.

Загрижен за духовните дела, Алексий І Комнин изоставил светските си задължения и „измъкнал и поставил на открито това най-отвратително племе [богомилите], което се крие като змия в дупката си с помощта на тайната си магия.”. Василий Врач, всъщност бил предаден от някой си Дивлатий, после бил примамен  в двореца от императора и брат му и подведен да изложи еретичната доктрина, която била записана тайно, от скрити зад завеса писари.  Ана Комнина продължава разказа си: „И този поразен от Бога човек не само разказал всичко позволено и непозволено, но и не пропуснал нито един престъпен догмат, а се отнесъл с презрение към  нашето богословие  и цялото църковно управление, осмял всички Божи закони, нарекъл храмовете, о ужас, Божиите храмове, дяволски и сметнал и определил като лошо нещо това, че почитаме тялото и кръвта на този, който е първият архиерей и първата жертва.”

На учениците и последователите на Василий била дадена възможност да се отрекат от учението си и да се покаят. В стила на средновековната драматизирана зрелищност на брега на Босфора били запалени две клади, на една от които имало кръст. На осъдените било наредено сами да си изберат клада. После огньовете като по чудо били загасени. Онези, които избрали кладата с кръста били освободени, а останалите изпратени в затвора. Същата възможност била дадена и на Василий, но той отказал и затова: „Всички от Светия синод, изтъкнатите назареи и самият тогавашен патриарх Николай  намерили, че Василий  заслужава да бъде изгорен като истински  еретик и като изобщо неразкайващ се. Към тях се присъединил и самодържецът, който, след като много често разговарял с Василий, установил, че той е лош човек и не желае да се откаже от ереста.”  - пише Ана Комнина.

Алексий І Комнин възлага на Евтимий Зигавин да обори древните и нови ереси. В изложението на богомилската доктрина от Зигавин повечето сведения съвпадат с  Тайна книга на богомилите и с почти всички анатеми за еретици в Синодик на цар Борил, но са използвани  и типични за тогавашното време клишета. След като излага богомилската космогония, космология, верска доктрина, йерархия, посвещавания, религиозни практики, иносказания и т.н.,  както се твърди, че ги е разказал Василий Врач пред Алексий І Комнин и са били записани, византийският богослов се заема с оборването им в шестдесет и пет пункта.

 

Богомилската троица на Бог Отец и неговите двама сина наподобява  зурванистката троица на Зурван, Ариман и Ормазд до такава степен, че авторитети по история на религиите като Робърт Чарлз Занер и Мирча Елиаде защитават тезата, че тя произлиза от иранските традиции. А. Тойнби също прави паралел между зурванизма и богомилството, но отхвърля родството между тях, макар да дефинира религиозните им системи и митологии като „идентични в същността си”.

Съгласно изложената от Зигавин богомилска космогония, Добрият Бог Отец, подобно на Зурван, създава „безбройни хиляди и несметни множества ангели” и има „втори след себе си” уредник, който  облечен  в „същия като на бога образ и дреха” седи  на трон отдясно до него. Върховният ангел - Божи наместник се възгордява и подбужда ангелите да изоставят служенето на Бога. Отецът открива съзаклятието и ги изхвърля „всички вкупом отгоре”. Падналият „главен уредник”, не губи божия си образ, одеждите и творческия си дар и става демиург на този свят.

Космогоничното богомилско изложение се придържа плътно към старозаветната картина на сътворението на света. Видимото небе в доктрината им се нарича „второ небе”, създадено от сатаната, а сътворената и разхубавена от него земя е определена за негово и на „отцепническите сили” жилище. Специално внимание е отделено на акта на създаването на змията. След като създава от пръст и вода тялото на Адам, сатаната напразно опитва да му вдъхне дух. Духът се „втечнява” , десният крак на Адам се навлажнява,  струйка вода изтича от десния пръст на крака му и се превръща в змията, чиято душа е духът на сатаната. Неспособен да вдъхне живот на човека, сатаната праща посланици при Бога и сключва с него нещо като договор: ако Бог вдъхне душа на създадения от сатаната човек, „човекът ще бъде общ” , за да се запълнят небесните селения, опразнени от прогонените ангели. „И бог, понеже е добър, се съгласил и вдъхнал на сътворения от Самаил духа на живота -  човекът веднага добил жива душа, която осветила  тялото и го украсила с много прелести.”  По същия начин била създадена и Ева - един двойно подчертан орфическо-питагорийски мотив за безсмъртната душа, пленник на смъртното тяло. Но сияйният вид на първите хора предизвиква завистта на демиурга и той решава да поквари собственото си творение. Преобразен в змия,  прелъстява Ева, за да изпревари Адам при създаването на потомство. Близнаците, родени от Ева -  Каин и Каломела са родоначалници на неговото потомство. По подражание на сатаната Адам създава Авел. Каин убива Авел и така е положено началото на убийствата.

Веднага след като сатаната съблазнява Ева, Бог му отнема творческата сила, божествения образ и одежда и правото да се нарича „бог”, но го оставя да се разпорежда в сътворения от него свят. И сатаната започва терора си над човечеството. Единици са онези, които успяват да стигнат до Бог Отец и да заемат мястото на паднал ангел. След като най-после Бог разбрал, че е „онеправдан и оскърбен” и макар дал по-ценната част от човека, „получава нищожна част от човешкия род”  и „съжалил  душата -  своето собствено дихание”,  той решава да накаже сатаната и през 5500-та година „излъчил от сърцето си Словото, т.е  сина и бог … Той се наричал архангел [Михаил], понеже бил по-божествен от всички ангели, а Исус, понеже лекувал всяка болест и всяка немощ, а Христос, понеже било помазано тялото му.”

Богомилската представа за Христос е комбинация от докетистки вярвания (тялото му е привидно), гностически постулати (подобно на Заратустра Христос слиза от сферата на светлината и е божествен духовен спасител) и силни маркионитски влияния, възприети от  павликянството и отразени в богомилската космогония (материалният свят не само е създаден от сатаната, идентифициран с Бога от Стария завет, но и злият създател стои по-ниско от Христос, чиято майка не е Дева Мария). Синът Божи  „Слязъл от небето и се влял през дясното ухо на Девата и получил плът, привидно веществена  и подобна на човешко тяло…И той вършил дейността си под плътски образ…, но привидно бил изложен на човешки страдания, бил разпънат на кръст и уж умрял, и възкръснал, завършил сцената, разкрил драмата и свалил маската.” Христос оковава сатаната във вериги, хвърля го в тартара и отнема от името му сричката „-ил като ангелска, защото се наричал не само Самаил, но и Сатанаил и го оставил Сатана”, после се връща „в отца, в чиято утроба  първоначално бил затворен.” На учениците си Божият син дава „свети дух, т.е. евангелско учение, че Словото е синът на отца, а духът Словото на сина.”

ПРОДЪЛЖАВА

Добре ,но много повърхностно така не върши работа ...цитирай източници и свий малко периода !Много от понятията са съвременни.
Това е пожелание не е даване на акъл?:))))
Поздрав!

С малки, ама много малки изключения пишещите в рубриката История, (Господ здраве да им дава!) си нямат представа какво е история. Континуитети, процеси, приемственост, рецепция и т.н. - море до колене... и последователен маркс-линински подход... О-ох!
Сега сериозно: намязва на наброски по темата, защото тя наистина е огромна. Така че приемам препоръката с едно уточнение, че за блог бг. друг подход почти не ми се вижда възможен. Зарязвам го окончателно.
И се извинявам, ако съм прекалила с писането по вашия блог!
Поздрави!
П.П. Източниците са посочени във втората част. Не е препратка за четенето й! Изписани са преди Каркасонския препис на Тайна книга.